Гост на ЦРИА - проф. д-р Петър Делев

Проф. Делев, как бихте определили интереса на големите и могъщи държавни формирования в Античния свят (например Персийската и Римската империи) към региона на Балканите. Доколко такъв интерес е съществувал, откога датира, има ли някакви специфики, някакви особености?

Балканите винаги са били пресечна точка на интереси, на конфликти, на драматични събития и по това древността не се отличава особено от Новото време. Има ред особености, има неща, които са се случили в древността и повече не са се случвали в ново време – например Балканите да станат център на световната история. В такъв център те се превръщат поне веднъж със сигурност в ІV в. пр. Хр., в епохата на Филип и Александър, когато Балканите завоюват света, а не обратно, което се е повтаряло много пъти преди това и след това, и в древността, и в по-ново време. Като че ли и в древността по-честият вариант е обратният – аспирациите на външни големи имперски сили към Балканския полуостров, като започнем от нашествието на Персийската империя през VІ–V в. пр. Хр. и стигнем по-късно до вероятно най-мащабното и с най-значителни последици подобно събитие в древността, завладяването на Балканите от Римската република в преходния период на така наричаната Късна елинистическа епоха, т.е. в последните два века пр. Хр. и в началото на І в., когато и самата Римска държава изживява една вътрешна трансформация и добива облика на империя, а нейните владения на Балканите стават трайни и получават окончателното си оформление. Така че – да, интерес към Балканите в древността винаги е имало. От друга страна именно Балканите раждат една от оставилите най-значителна писмена традиция култури на древността – Древна Елада с нейната изобилна литература на старогръцки език. Така че в значителна степен това, което знаем за античния свят, го знаем чрез очите на древногръцките автори или по-скоро чрез това, което е запазено от тяхното литературно наследство, представящо една по същество балканоцентрична гледна точка.

Как стоят нещата с географските посоки на това въздействие? В съвременността наблюдаваме въздействие да кажем от Мала Азия, от Турция, от САЩ, от Запад, от Русия, от Севера. Повтаря ли се тази схема в античността или има някаква специфика, която да е по-различна.

Специфики има доколкото центровете на могъщите политически сили са по-южни в античността – не само в Средиземноморието, но и на изток. Но Балканите са обект на въздействие не само от тези развити цивилизации – можем да ги наречем „големите империи“ на древния свят, а и от по-неразвити, но могъщи във военно отношение общности, които се намират на север, северозапад, североизток, като скити, келти, бастарни, готи и други подобни формирования, които са били силни във военно отношение и често са играли една съвсем съществена роля в събитията на Балканите.

Ние, както знаете, сме откърмени с идеята, че Балканите са онзи кръстопът, който лежи между Изтока и Запада, а България заема средищно положение и това е заложено във всеки един учебник по история. Дали в древността Балканите действително заемат онова средищно положение, служат за онзи мост между Изтока и Запада, за какъвто служат в по-късно време или нещата изглеждат по по-различен начин? Представяли ли са си древните Балканите като кръстопът на цивилизации и култури?

Не, ако говорим за това, какво древните са си представяли – едва ли. Доколкото ние можем да осмислим това, което се е случило в древността, нещата не са толкова еднопосочни по оста „Изток–Запад“. В древността Балканите са били по-скоро една гранична и контактна зона между по-развития Юг – Средиземноморието, и по-неразвития Север – Централна, Северна и Източна Европа или „варварските“ райони на древния свят, както гърците са ги осмисляли. Самата Тракия, а и на запад от нея Илирия и Македония в очите на гърците са били част от този „варварски свят“. Така че, доколкото можем да говорим за една дълготрайна система от взаимодействия, не толкова политически, а по-скоро културни, то посоките са север – юг и юг – север, а Балканите са действително една пресечна точка, контактна зона, зона на интензивен обмен. Друг е въпросът, че през Балканите още от много ранна древност, а и в по-късни времена са минавали много често преселения, нашествия, т.е. от гледна точка на това движение на народи – имало го е във всички епохи, но то е различно от експанзията на големите политически сили, която обикновено става с налагане на политическа власт, а не с реално преселение. Съвсем реални преселения има и в много късно време, например келтското нашествие в началото на ІІІ в. пр. Хр. или още по-късно заселването на някои келтски и особено германски народи в района около Долния Дунав, главно на север от реката, каквито са бастарните, готите и някои други подобни групи.

Тъй като нас ни интересуват все пак Балканите като ареал и въздействието на страничните империи, имате ли някакво обяснение защо Балканите стават част от Римската империя, а не част от Персийската империя?

Част от Балканите стават временно съставна част и от Персийската империя в края на VІ и началото на V в. пр. Хр. Спорно е каква част – това е една дискусия, която заради недостатъците на изворите вероятно ще си остане нерешена, но някои автори предполагат, че цяла Тракия или само Южна Тракия, било само до Стара планина, било чак до Дунава на север, са били в продължение на няколко десетилетия подвластни на Персийската империя. Това се случва в последното десетилетие на VІ и първите две десетилетия на V в. пр. Хр. Тук стои и спорът дали е съществувала персийска сатрапия на Балканите, която някои откриват под името Шкудра или Скудра в персийски надписи от това време, но местоположението на тази сатрапия не е сигурно, както несигурна остава и нейната идентификация точно с персийските владения на Балканите. Обратното мнение е, че персийците са завладели само южното крайбрежие на Тракия покрай Егейско море и Пропонтида (днешното Мраморно море), без да навлизат дълбоко във вътрешността. Така или иначе, персийско присъствие на Балканите има, макар и за кратко време. Персийците не успяват да завладеят трайно, мащабно и за дълго целия Балкански полуостров – това, което в една по-късна епоха ще осъществят римляните. Причините за това не са толкова в измеренията на конфликта по време на гръко-персийските войни, най-същественият конфликт в тази епоха, въпреки че и те, разбира се, имат своето значение. Персийската империя просто като че ли по това време е изчерпала своя завоевателен потенциал. Тя възниква и се оформя политически в средата на VІ в. пр. Хр., наследявайки едно съществувало повече от половин век „протоимперско“ наследство – това на мидийците, един от иранските народи, който след краха на Асирийската империя разширява драматично своята територия на запад, в Северна Месопотамия и източните и централни райони на Мала Азия. Персийците наследяват тази голяма територия и във втората половина на VІ в. пр. Хр. те на свой ред драматично я разширяват. Персийската империя се превръща в едно от най-колосалните политически формирования на древния свят: тя се простира от Егейско море и Египет на запад до Индия на изток и Централна Азия на североизток. Точно в периода, когато агресията им достига до действия на Балканите при управлението на Дарий І, като че ли този завоевателен потенциал е изчерпан и те започват да буксуват. Персийската империя ще продължи да съществува още повече от век и половина в същите грамадни граници, но без да осъществява нови завоевания. След гръко-персийските войни тя изглежда престава да се стреми да разширява своята и без това грамадна територия, която е била самозадоволяваща се в политическо и икономическо отношение. Тази грамадна територия по-скоро е поставяла проблеми от гледна точка на рационалното управление. Персийските царе са събирали като данъци от тези земи огромни парични ресурси, които не са можели да изхарчат и са ги трупали като съкровища. Запазени са колосални цифри за богатствата, които Александър намира натрупани като съкровища от злато и сребро в персийските дворци, когато завладява Персийската империя през втората половина на IV в. пр. Хр.

Това може би ни отвежда към втората голяма тема в нашия разговор. Свидетели сме на натиск от страна на големи държавни формирования. Как местните по-малки формирования реагират или пък противодействат на този голям външен натиск, какви са механизмите, които те изработват за противодействие? Възможно ли е да се установят някакви общи характерни черти и респективно възможно ли е да се търсят паралели със съвременността?

Балканите в своята история са минавали през различни етапи – понякога са били интегрирани повече или по-малко цялостно в състава на големи империи, понякога са били автономни и независими, но в периодите, когато са били автономни и независими, никога не са били единни в политическо отношение. Не само Балканите като цяло, но и по-малките региони в рамките на Балканите. Древна Елада със своята много развита цивилизация е оформена по един модел, който изначално предполага тази раздробеност – това е полисният модел, моделът на градовете-държави. Елада се дели на стотици такива държавици, които трудно са постигали съгласие за общи действия, дори когато обстоятелствата императивно са го налагали. Така става при персийското нашествие, когато едни се включват и се борят, други директно се предават, а трети изчакват да видят какво ще се случи, така че само някои изнасят борбата на свой гръб. Но същото се отнася в пълна сила и за останалите райони на Балканите. Има една хубава формула в историята на Херодот в неговото кратко описание на древна Тракия – той казва, че тракийците се делят на много племена, те са един от най-многобройните народи на света, втори след индийците, но са слаби, защото са разединени. Това, което казва Херодот, е валидно за всички периоди на балканската история – Балканите са слаби, защото са разединени. Това може да се проектира директно и върху новата история, въпреки че субектите са други по измерение и по размери, но тъй или иначе то е налице – Балканите са разединени, балканските народи се карат помежду си и затова са слаби, следователно закономерно ще стават жертва на други.

Понеже стана дума за реакциите и за това, че част от политическите играчи на Балканите, в персийския случай, приемат персийската власт, други изчакват, трети се съпротивляват, наблюдава ли се някакъв общ принцип на тази съпротива? Примерно тези, които са непосредствени съседи до персийците първи да се подчиняват или пък има ли примери за отчаяна съпротива, независимо, че са първи жертви на персийската или римската атака, докато да кажем по-отдалечените политически единици са по-внимателни. Доколко гео-стратегическите и гео-политическите фактори влияят на развитието на нещата?

Това се наблюдава по време на персийските походи на Балканите в Херодотовата история, която е основният ни източник за тези събития. Някои тракийци се подчиняват, някои се съпротивляват. Още при първото навлизане на персийците на Балканите, походът на Дарий срещу скитите в пред-последното десетилетие на VІ в. пр. Хр., едни тракийски племена в хинтерланда на Черно море, покрай западния бряг на което той минава на север, за да достигне земите на скитите през Дунава, именно скирмиадите и нипсеите, както казва Херодот, се подчинили доброволно, гетите пък неразумно оказали съпротива и били разгромени и подчинени, като били принудени да тръгнат и те с войската. Подобни случаи се наблюдава и в другата по-подробно описана персийска кампания в Тракия по време на големия поход на Ксеркс от 480 г. пр. Хр. срещу Елада, когато той минава на запад покрай северния егейския бряг. Тогава повечето тракийски племена покрай южното крайбрежие на Тракия се подчиняват без изобщо да оказват съпротива с изключение на сатрите, които, както разказва Херодот, никога на никого не са се подчинявали, защото живеят високо в планините и са войнствени ин свободолюбиви. На друго място Херодот споменава, че едно друго тракийско племе – бисалтите – също не се подчинили на персийците, а царят им ги извел в планините. Тъй като синовете му, изглежда оставени в близката до крайбрежието територия на племето, нарушили заповедта на баща си и се присъединили към Ксеркс, той, след като и шестимата му сина се завърнали живи и здрави, за наказание им извадил очите на всичките, задето не го послушали. Такива неща са се случвали в онази далечна епоха, но те си остават много бегло засвидетелствани.

Много по-драматична, а и много по-добре засвидетелствана, е картината в епохата на налагането на римското господство на Балканския полуостров, когато реакцията на местните политически субекти – и на тракийските племена, и на гърци, илирийци, македонци, и на всички останали – е различна. Имаме примери и за едното – за доброволно сътрудничество, което в много случаи впоследствие носи дивиденти, и за другото – отчаяна съпротива с готовност за саможертва, борба до последен дъх и т.н., като това е сравнително добре документирано в изворите. Това е един дълъг процес, още от ІІ в. пр. Хр., когато започва римското нашествие на Балканите, като по отношение на Тракия той завършва късно – чак с формирането на провинция Тракия през 45–46 г. сл. Хр.

В по-новата история от ХV–ХVІ в. имаме примери за депортиране на население, като по този начин някои имперски държави решават свои вътрешни проблеми. В съвременността пък съществуват проблеми и с различни религиозни общности, национални и етнически въпроси. Митридат например нарежда избиването на 80 000 римляни, живеещи на негова територия. Прецедент ли е тази история и как бихте я разтълкували?

Това е едно много драматично събитие от 88 г. пр. Хр., по време на първата Митридатова война. Митридат VІ Евпатор е цар на Понтийското царство, някогашна Кападокия на северния черноморски бряг на днешна Турция. Това е центърът на Митридатовата държава, която през последното десетилетие на ІІ и в първото десетилетие на І в. пр. Хр. се разширява драматично. Митридат прави опити да разшири територията си в Мала Азия, но там бива ограничен от римляните, които по това време вече владеят своята провинция Азия в западната част на полуострова – това е наследството на Пергамското царство, което последният пергамски цар завещава на римския народ в 133 г. пр. Хр. Ограничен от римляните, Митридат се отправя на север, където формира едно Понтийско царство, което обхваща крайбрежията на Черно море, прибавяйки към своите първични владения на южния му бряг Боспорското царство и района около Кримския полуостров на северното крайбрежие; негови зависими територии стават също и гръцките градове по западния и източния бряг, а и много от племената в околните райони – гети, скити и други – се присъединяват към него. Конфликтът на Митридат с римляните се решава, поне в първата Митридатова война, която е най-драматичната, именно на Балканите, в резултат на нашествието на Митридат, когато той започва активния конфликт с римляните. Епизодът, за който става дума, се разиграва в Мала Азия още преди това. Митридат се възползва от едни временни, но много тежки затруднения на римляните – избухването на Съюзническата война в Италия, когато италийските съюзници, италийските племена и градове се разбунтуват срещу Рим и в продължение на близо три години цяла Италия е обект на една много тежка вътрешна междуособна война (90 – 88 г. пр. Хр.). Възползвайки се от тези обстоятелства, Митридат провокира конфликта в Мала Азия, започнат първоначално от римляните и техните съюзници срещу него, но след това той за много кратко време завладява цяла Мала Азия, слагайки ръка върху римските владения там. Рим, освен своята провинция, де факто има интереси още по това време и в останалите райони на Мала Азия. В споменатия епизод става въпрос не само за римски граждани, а и за италийци, заедно с членовете на техните семейства, които са пребивавали в Мала Азия и основно в римската провинция Азия в западния й край – общият им брой в източниците варира между 80 и 100 000 души мъже, жени, деца. Всички те са били изтребени по заповед на Митридат – ход, с който той цели да принуди местните, току-що подчинени от него политически субекти (най-вече гръцките градове по западното крайбрежие на Мала Азия, където основно са били съсредоточени тези римляни и италийци), проливайки римска кръв, да минат трайно и без възможност за връщане обратно на негова страна. С това той цели да ги обвърже трайно към своята политика, защото ако римляните победят (което и става), те са щели бъдат жестоко наказани (което също се случва впоследствие). Това е един много добре замислен и изигран политически ход, разбира се – изключително жесток и кръвопролитен.

Митридатовите войни, особено Първата Митридатова война, са сред най-драматичните събития в тази епоха, които се разиграват на Балканите, а на Балканите в тази епоха се разиграват много от решаващите за насоките на световната и в частност за римската история събития. По време на Първата Митридатова война огромни малоазийски контингенти нахлуват на Балканския полуостров. Начело на 100-хилядна армия синът му Ариарат навлиза в Тракия и Македония през 88–87 г. пр. Хр., но тези войски са разгромени на Балканите от Луций Корнелий Сула и римляните в крайна сметка са в състояние да продиктуват условията на мира, сключен през 85 г. пр. Хр., който връща Митридат на изходни позиции в собственото му царство. В още две големи войни той и по-късно ще продължи да се бори за разширяване на властта си и вероятно за световно господство, но вече с по-малки шансове за успех и в крайна сметка е победен и разгромен. Победата на римляните в Митридатовите войни е последният голям сблъсък с елинистическия свят на изток. Преди това са Македонските войни и първата Сирийска война, които се разиграват още през първата половина на ІІ в. пр. Хр. и бележат началното навлизане на Рим на Балканския полуостров и в Източното Средиземноморие.

Това сякаш логически ни отвежда към третата голяма тема, която бихме искали да обсъдим. Кои са характерните за епохата механизми за взимане на политически решения, когато тогавашните владетели се подготвят за подобни големи военни сблъсъци? На базата на историческите извори, с които разполагаме, бихме ли могли да преценим на какво са разчитали тогавашните владетели? Дали религията има решаваща роля във взимането на тези решения, или пък те са взимани на базата на предварително събрани данни за врага, нещо като „разузнавателна информация“ от онова време? Имат ли някаква роля посланическите мисии, познати ни от по-късно време, или такава практика липсва?

Това е един широк кръг от проблеми, но преди всичко трябва да кажем, че политическите решения в древния свят се взимат съобразно политическата форма, политическото устройство на различните държави, а те са много различни. Едно са гръцките градове-държави с тяхното повече или по-малко демократично политическо устройство и с техния обичай да взимат колективно важните решения, свързани с война или мир – те се взимат от народното събрание, където се водят дискусии и спорове, след което накрая се гласува в полза на война и ли не-война – практика, която понякога затруднява лесното взимане на правилно и адекватно решение. Друго е при монархиите, които по принцип в древния свят са автократични – там монархът е този, който има пълната воля и пълната власт да решава. И това е така от древните племенни държави с техните царе до големите монархии, например тези на елинистическия свят, където царят решава. Как решава царят – това е друг въпрос. За племенните държави (тракийски и др.) ние не сме много информирани как точно техните царе са взимали решенията си, но при големите елинистически държави владетелите, въпреки едноличната си абсолютна власт, обикновено имат своите съвещателни органи – „царският съвет“, съставен от хора, които са от царското обкръжение и с които царят редовно се съвещава по едни или други въпроси на управлението.

Другата страна на този въпрос беше като че ли по-скоро как се реагира, когато трябва да се вземе решение за нещо и тук се наблюдават, както вече споменах, много варианти на действие или противодействие. Свидетели сме на различен избор, пред който са били поставяни местните политически субекти, когато надвиснат буреносни политически събития. Говорихме преди малко за Митридатовите войни. Когато избухва Първата Митридатова война, тракийските племена например са били изправени пред труден избор – с Митридат или с римляните. Конфликтът е бил ясен – общо взето са имали представа и от Митридат, и от римляните, и между две злини е трябвало да изберат едната. Някои избират едното, някои избират другото. Някои тракийци, както се смята, действат, подтикнати от Митридатовата политическа агентура и по време на Първата Митридатова война наблюдаваме няколко особено мащабни тракийски нашествия на юг в Македония и Елада, в тила на суланската армия, като стигат до Додона в Епир и до Делфийското светилище в Централна Гърция, което в една съвместна мащабна акция заедно с дарданците (илирийци) и скордиските (келти) разграбват и опожаряват през 86 г. пр. Хр. Някои тракийци обратно остават верни на съюза си с римляните, съществувал, както изглежда, и преди това. Царят на астите в Югоизточна Тракия Садалас например изпраща на Сула 1000 тракийски конници подкрепление, които се представили добре във войната според един добре запазен надпис от Беотия от времето на големите сражения между митридатовите сили и римляните. Това нещо ще се повтаря и по-нататък в историята.

Има един изключително любопитен случай в 42 г. пр. Хр., когато тракийците за пореден път са поставени пред голямо изпитание. Във втората половина на І в. пр. Хр. на три пъти именно на Балканите се решават грамадни по своето значение вътрешноримски конфликти. През 48 г. пр. Хр. това е битката между Цезар и Помпей при Фарсала, през 42 г. – битката при Филипи между цезароубийците и Втория триумвират, и през 31 г. – битката при Акциум между Октавиан и Марк Антоний. И в трите случая огромни римски армии се съсредоточават и се бият помежду си; и в трите случаи те привикват и местни помощници. Във втория от тях, в навечерието на битката при Филипи, един доста подробен разказ на Апиан Александрийски разказва за двама тракийци – братя и предводители на племенната общност на сапеите в Родопите, близо до мястото, на което се разиграва сражението – в Драмското поле, при Филипи, град, който носи името на Филип ІІ Македонски. Двамата братя – сапеи се казвали Раскос и Раскупорис и под натиска на събитията те се разделили и всеки от тях с по 3 хиляди конници се присъединил, единият към едната, а другият – към другата страна. И двамата участвали много добросъвестно във войната, направили големи услуги всеки на страната, към която се бил присъединил, с очевидното намерение този, който се окаже на страната на победителите, после да измоли прошка за брат си, което и се случва реално в резултат на тези събития. Има основания да се подозира, че въпросните сапеи може би са разиграли същия сценарий и по-късно в битката при Акциум, а наградата им е била, че след като Октавиан става едноличен управител на римските владения и на оформящата се под неговата еднолична власт Римска империя, той ликвидира другата могъща тракийска династия – тази на Астите, и предава техните земи и тяхната столица Бизия в ръцете на въпросните сапеи, които остават последната тракийска династия, управлявала в Тракия оттогава чак до 46 г. сл. Хр. С римска помощ, под римско крило, почти васалната на римляните сапейска династия успява за един период от около половин век да постави под своя власт на практика почти всички тракийски земи на юг от Дунава – нещо, което никога преди не се е случвало в подобни мащаби в историята на древна Тракия. Но това е една много особена ситуация; тя се дължи преди всичко на факта, че римляните не бързат и нямат интерес сами да налагат пряка власт върху Тракия, която би била свързана с необходимостта да се поддържат войски, административен апарат и т.н. От друга страна това е една традиционна политика през късната елинистическа епоха, когато късната Римска република не бърза да превръща в свои провинции земите в Източното Средиземноморие, и извън рано оформените провинции Македония и Азия опира своята политика на една мрежа от подчинени васални, или „клиентни“, както често ги нарича модерната историография, местни царства, сред които е и въпросното обединено Тракийско царство, управлявано от Сапейската династия в края на І в. пр. Хр. и в първата половина на І в. сл. Хр.

Ако разрешите, нека се върнем отново на въпроса за взимането на политическите решения и ролята на информацията за противника. В някои изследвания се твърди, че Персия, Картаген, или Ханибал са разполагали с великолепно военно разузнаване и с изградена система за събиране на информация за противника – за разлика от Римската империя, която очевидно в тази сфера няма кой знае какви бляскави постижения. От друга страна пък Римската империя е по-трайната формация. Дали можем да установим някаква закономерност при тези наблюдения, според които по-слабите държави се стремят да имат по-добро разузнаване, но пък то в крайна сметка не им помага, тъй като мощта на империята се оказва решаваща?

Грешно е да се смята, че римляните не са събирали информация и не са били добре информирани. Грешно би било да се преувеличава и ролята на разузнавачи и шпиони, изобщо мрежата от информатори. Персийската империя е имала много развита такава мрежа вътре в границите си като част от системата на управление на държавата. Извън границите си империята също е имала своя агентура, особено в райони, където са имала политически интереси, в частност – в Елада през V и ІV в. пр. Хр., където се смята, че персийците са успявали чрез щедри подкупи да привличат на своя страна местни „привърженици“ и проводници на изгодна за империята политика, поддържащи изгодното за персийците политическо статукво в Елада. Но това не е нещо, което е характерно само за Персия. През ІV в. пр. Хр. както персийците от една страна, така и Филип Македонски от друга страна са подкупвали гърците, и в Атина активните политици в средата на ІV в. пр. Хр. се обвинявали едни други, че в джоба на един дрънчали персийски златни монети, а на друг – македонски. Разузнаването обаче е само една и далеч не най-съществената страна в експанзионистичната политика на големите сили в древния свят. В не по-малка степен разузнаването, проучването, събирането на информация е имало значение и за дребните сили, за малките политически формирования. Всеки се е стремял да се информира, всеки се е стремял да знае какво става, за да вземе разумно решение.

Друг е въпросът с какви възможности са разполагали, но реалните политически конфликти са се решавали по-често на бойното поле. В древността най-важното е било с какво разполагаш като войска, като военачалници, които да я командват разумно, и е опирало до премерената и разумна политика на държавите, които, разполагайки със своя икономически, социален и военен потенциал, е трябвало да решават какво да правят. В това отношение римската политика е много интересна. В епохата на Късната република, когато Рим най-драматично разширява своите външни владения със системата от провинциите, и в същото време в римската политика от този период, както отдавна са отбелязали изследвачите, се наблюдава като че ли едно нежелание за бързи и максимални завоевания. Римляните побеждават на бойните полета, но не бързат да заграбят териториите на победените противници. Това е тяхна традиция още от времето на завладяването на Италия, която Рим на практика подчинява, но не завладява, т.е. налагат римското господство в политически смисъл, но не присъединяват италийските общности към римската държава. Рим си остава Рим със собствено римската територия, а в Италия е имало повече от 100 други политически субекти, които стават римски съюзници. В един период в Рим дори се водят дискусии, дали тази система да не бъде пренесена при завладяването на извъниталийски територии, но в крайна сметка се налага другата, поддържаната от по-консервативните и по-агресивните кръгове в Рим идея, според която външните територии стават владения на римския народ, така се оформя системата на римските провинции с тяхната пряка администрация. Но Рим не бърза да прилага навсякъде тази пряка администрация. На Балканите в средата на ІІ в. пр. Хр. са създадени по едно и също време, както изглежда, двете римски провинции Македония и Илирия, които в продължение на повече от век и половина остават единствените римски провинции тук, въпреки че в този период, през втората половина на ІІ и І в. пр. Хр. Балканите попадат изцяло под римско влияние. Това римско влияние обаче е упражнявано от провинция Македония. Провинциалните управители, които са разполагали постоянно с римска войска, и то сериозна – два и повече легиона, са били в състояние да контролират Балканите и без тяхното пряко политическо подчинение. Ахая (под това име континентална Гърция става римска провинция), получава този статут едва в епохата на Август. Тракия, както споменахме преди малко, става провинция през 46 г. пр. Хр.; няколко десетилетия преди нея в земите покрай река Дунав е формирана провинция Мизия, която след това се разделя на две – Горна и Долна Мизия. Това обаче са явления от времето на Август насетне – постепенното налагане на провинциален статут и върху останалите територии. Иначе римляните търсят друг модел за взаимодействие и не бързат да слагат под директно управление – това е формулата за овладяване на нови територии.

А иначе, що се отнася до въпроса ви за разузнаването – римляните, както и всички други, са имали своето разузнаване, друг е въпроса доколко то е било ефективно, но няма как да знаем със сигурност, тъй като много често нямаме конкретни данни за него, поради факта, че и в древността то е било секретна дейност и не е оставила толкова видими следи. По скоро другият въпрос, който ми зададохте – за пратеничествата и делегациите, е по-проследим. Такива пратеничества и делегации има, и то много. Римляните, когато трябва да преговарят или да налагат някакви условия, най-често изпращат делегации, обикновено избрани и изпратени от Сената – те са с по трима, петима, десетима представители, обикновено римски сенатори, влиятелни политически мъже, които отиват и независимо, често отделно от военачалниците, дори когато те са наложили римската победа на бойното поле, именно тези делегации взимат реалните решения с кого какъв договор да се сключи, къде и как да бъде подходено, какви решения да се вземат. Разбира се, тези решения после са били одобрявани в Сената, а и в Народното събрание при нужда. Обратното разбира се също е валидно – всички са се надпреварвали да пращат пратеничества и делегации в Рим: и гръцките градове, и малки и големи владетели, включително и тракийските племена. Има няколко такива засвидетелствани случая с пратеничества на тракийски племена и царе в Рим по едни или други поводи, за да станат римски съюзници например. Има един такъв случай с три племена, чиито имена за съжаление са много лошо запазени, още от първата половина на ІІ в. пр. Хр.: те изпратили обща делегация в Рим в навечерието на Третата Македонска война, за да поискат да станат римски съюзници. Там ги посрещнали много радушно, наградили делегацията богато и ги отпратили със съгласието на Рим да ги вземе под свое покровителство и да станат римски съюзници. Има всякакви случаи. Съществува един хубав пример с тракийския цар Котис, съюзник на последния македонски цар Персей в споменатата Трета македонска война. По време на войната той много активно и доста успешно действал срещу римляните, но както знаем те в края на краищата спечелили войната след битката при Пидна. В ръцете на римляните заедно с македонския цар и неговото семейство попаднал и синът на Котис, Битис, който бил откаран в Италия като пленник. Тогава Котис изпратил делегация в Рим, за да измоли връщането на сина си и другите тракийски пленници. Интересното е, че римляните се съгласили. И в този случай също се споменава, че вместо да вземат откупа, който Котис бил пратил, те наградили делегацията и пуснали пленените тракийци да си ходят, изглежда с цел да спечелят още един съюзник. Доколко се е получило или не, не знаем. Според други сведения същият този Котис, възползвайки се от новия си съюз с римляните, се опитвал със свои пратеници в Рим да подкупи и да привлече с обещания и убеждения част от римските сенатори, за да издейства решения, изгодни за него и в ущърб на Абдера, един от най-големите гръцки градове на Егейското крайбрежие, които най-вероятно се отнасят до териториални придобивки за сметка на абдерците, които пък се борели за същите територии чрез свои „агенти“ изпратени в Рим. Така и не се разбира какво се случва с тези земи и съответно чие „агентство“ е успяло, но това е бил начинът, по който са действали някои – пращаш агенти, снабдени с достатъчно финансови ресурси и те действат, за да убедят тези, които управляват света – римляните – да вземат едно или друго решение в твоя полза.

Как чуждата „агентура“ мотивира едно или друго политическо решение? Най-древният начин до голяма степен е ясен – той работи и до днес. Има ли обаче някакви други механизми, които спомагат за влиянието в една или друга степен? Религията например фактор ли е в този процес, тъй като в по-късни времена религията може да бъде много важен и решаващ фактор? Има ли и друг елемент, освен чисто финансовото стимулиране, който може да бъде използван при мотивирането на едно или друго политическо решение?

Не, религията в онази епоха не е била такъв фактор, защото не е имало толкова големи, единни и общи религии. Общо взето, с малки изключения, религиите на древния свят са политеистични, т.е. има стотици и хиляди богове и всеки вярва в каквото си пожелае. В този смисъл религията не е била основание за едни или други политически действия и реакции. По-скоро нещо друго трябва да се има предвид – става дума за начина, по който се действа. „Агентурата“ не е толкова съществен начин на действие. Съществените начини на действие са били по-преки и по-брутални – с брутална сила или с открити подкупи. Взаимоотношенията са двустранни. Във ІІ–І в. пр. Хр. например наблюдаваме един низ от конфликти на Балканите. Ако говорим конкретно за Тракия, те са между тракийски племена и царе и установилите своето трайно присъствие на Балканите римляни, основно в провинция Македония, откъдето те се опитват да управляват всички други територии. Има един дълъг низ от открити и враждебни военни действия с различен характер, като най-традиционните, най-често срещаните са нашествия на тракийците към римската провинция или към гръцки градове извън нея, поставени под римска защита. Такива грабителски нашествия са извършвани не само от тракийци, но и келти и илирийци, които също са нахлували и са грабели колкото могат. На Балканите тогава е минавала тази граница между собствено римската територия и варварските племена извън нея, като варварите са нахлували и са грабели, а римляните са отвръщали със съответните мерки, т.е. с военни удари и превантивни и наказателни военни операции, за да бъдат вразумени и веднъж завинаги отблъснати нашествениците, което разбира се не се случва. Римляните никога не успяват да предотвратят това нещо – то продължава векове наред. Затова в една по-късна фаза римляните преминават към тази далеч по-разумна политика – да се намесят от разстояние и да се опитат да обединят разединените и действащи всеки на своя глава дребни политически субекти в Тракия в един по-голям и по-лесно управляем политически субект – „клиентното“ Тракийско царство от по-късно време, чрез което като че ли те успокояват б някаква степен нещата. Има един хубав и драматичен пример, като цяло доста ранен в тази дълга верига от събития, случил се още десетилетия преди създаването на римската провинция Македония. Това е вероятно първият случай, в който римски войски навлизат на тракийска територия, а именно – по време на Първата сирийска война. Става въпрос за сблъсъка на Рим със селевкидския владетел Антиох ІІІ Велики, който се опитва да завладее част от Балканите, подстрекаван от Ханибал, който, след като е победен от римляните, бяга при него на изток. Тази война започва на Балканите, след това се прехвърля в Мала Азия, когато уплашеният Антиох се оттегля, а една голяма римска армия по следите му се прехвърля през Тракия в Мала Азия, където в голяма битка през 190 г. пр. Хр. разгромява войските му. Когато две години по-късно, в 188 г. пр. Хр., въпросната римска армия, командвана от Гней Манлий Вулзон, тръгва да се връща и се прехвърля през Дарданелите от Мала Азия в Тракия, тя бива пресрещната близо до Кипсела от четири местни тракийски племена, по-важни и известни от които са астите и кените; те издебват римската армия и я нападат в едно дефиле късно през нощта, като ограбват целия обоз с плячката от Мала Азия. Нещо повече, когато на следващия ден римските войски се прехвърлят през река Хеброс на другия бряг, там ги чакат други жадни за плячка тракийци, които обаче, като видели, че няма обоз, много разочаровани се обърнали и си отишли. В този смисъл едната страна на въпроса са нападенията и контра-нападенията, а другата – сключваните под една или друга форма съюзи, с които местните плоемена и владетели търсят римска помощ и протекция, най-често за да решават собствените си проблеми.

Има любопитно сведение в една от речите на Цицерон: как един тракийски цар, Котис, подкупил управителя на провинция Македония Пизон с крупната сума от 300 таланта (7 и половина тона сребро) да убие негов политически противник, вожда на бесите Рабокент, който бил дошъл като пратеник начело на делегация за сключването на съюз с римляните и предлагал в замяна военно съдействие. Главата му била отрязана и изпратена на противника му, цар Котис, а римлянинът си прибрал подкупа. И такива неща са се случвали.

Тъй като и в момента Балканите се намират на кръстопът, особено що се отнася до миграционните потоци напоследък, въпросът е свързан именно с тези миграционни вълни. Може ли да се прави някаква диференциация по отношение на различните миграционни вълни в античността по отношение на тези, които преминават, или по-скоро те са отчетени като варварски нашествия? Наблюдават ли се също някакви опити тези варварски нашествия да бъдат удържани не само със сила, а например чрез финансово подкупване на съюзнически владетели?

Разполагаме с едно добре документирано такова мащабно нашествие в епохата, за която имаме подробни извори. Това е нашествието на келтите в ІІІ в. пр. Хр. Съществуват и други нашествия, но често не знаем доколко става дума за миграции или по-скоро за агресия, като мненията за техния характер често се различават. Скитското нашествие в ІV в. пр. Хр., когато една група скити начело с царя си Атей минават на юг от Дунав, а след това през елинистическата епоха отново трайно се настаняват в Добруджа, е разглеждано от едни като скитска агресия на вълната на скитското могъщество с цел завладяване на нови периферни земи, докато други смятат обратно, че по това време централните скитски земи стават плячка на сарматите, а част от скитите просто са изтикани и именно мигрират, бягат на запад. При първото преминаване на скитите на Атей през Дунав те са отблъснати от македонския цар Филип ІІ, който в голямо сражение край река Дунав убива цар Атей и ги прогонва. По-добре документирана е историята с нашествието на келтите на Балканския полуостров през III в. пр. Хр., въпреки че голямата келтска миграция е процес, който трае много по-дълго време, започва още в средата на хилядолетието със заселването на келтите в Италия и с едно документирано само по археологически път движение на келтски племена от Западна Европа, от района на днешна Франция и земите около нея, на север от Алпите, през Южна Германия към Средния Дунав и Панония. Оттам и от Северна Италия келтите в началото на ІІІ в. се спускат на Балканите, а част от тях се прехвърлят чак в Мала Азия. Това от гледна точка на балканската история е „голямото“ келтско нашествие, то се разиграва в началото на 70-те години на ІІІ в. пр. Хр. Не знаем доколко келтите са били, а и доколко е имало нужда да бъдат, задържани, тъй като информацията за тях в по-ранната епоха е много оскъдна. Отчасти тази информация е археологическа, а откъслечни сведения се съдържат и в някои писмени извори. Така едни келти се явили при Александър в 335 г., когато той провежда поход срещу трибалите край река Дунав. Касандър в края на ІV в. пр. Хр. е воювал с келти някъде „в Хемус“, което може би отразява придвижване на част от келтите още тогава на юг. Често се твърди, че поводът за голямото келтско нашествие идва от разпадането на най-могъщата тогава държава на Балканите – царството на Лизимах, който през 80-те години на III в. е контролирал крайбрежията на Тракия и Македония с Тесалия и с протектората над голяма част от гърците, т.е. това е била могъща политическа сила, която е била в състояние да респектира и спира всякакви опити за нашествия. Лизимах загива в 281 г. в голямото сражение при Корупедион; победителят Селевк, последният оцелял от диадохите (наследниците на Александър), също умира няколко месеца по-късно, убит предателски при опита си да се прехвърли в Европа, за да завладее балканските владения на Лизимах, така че в настъпилия политически вакуум келтите нахлуват масово, като подлагат първо Балканите, а после и Мала Азия на едно грабителско плячкосване, което продължава ноколко години. На различни места усядат войнствени келтски групировки, които продължават и в последствие да играят съществена роля в историческите събития. Скордиските се заселват в днешна Сърбия и в по-късно време ще бъдат сред войнствените племена, нахлуващи на юг към провинция Македония и ще бъдат в сложни, най-често войнствени, отношения с римляните и тяхната източна политика. В Тракия едно келтско царство е просъществувало около 60 години и в края на ІІІ в. пр. Хр. било унищожено от тракийците, които се надигнали и го ликвидирали. В Централна Мала Азия, на територията на древна Фригия също за дълго време се настаняват три келтски племена, впоследствие обединени в единно келтско царство, което гръцките извори наричат Галатия. Да, това е едно масово преселение отвън, което е тръгнало от Западна Европа и стига чак до Мала Азия. Келтите са осъществявали своите завоевания основно по военен път, разчитайки на голямата си численост и на воинските си качества. Това не е непрекъснато движение – келтите първоначално стигат до дадени райони, в които остават дълго време, после, когато се оказва подходящ момент или се натрупва излишно население, продължават своето движение, завладявайки нови територии. Това е едно от нашествията, които засягат Балканите и за което имаме информация. Как е било посрещнато? Местните се опитват да се съпротивляват кой колкото може, но след ликвидирането на Лизимаховото царство просто не е имало голяма единна сила, която да е в състояние да се противопостави на нахлуващите многобройни келтски отряди. Стотина хиляди души е наброявала армията на келтския вожд Брен, която нахлува на юг и се опитва да ограби светилището в Делфи, и само намесата на природата (силна буря с градушка) ги отблъсква в решителния момент.

Възползвайки се от Вашата експертиза в качеството Ви на изтъкнат изследовател на античната история, за нас би било изключително интересно да чуем как Вие виждате бъдещето на Балканите в рамките на следващото поколение, през следващите 20–25 години?

Паралели и аналогии винаги могат да се правят. В древността Балканите като цяло изживяват един от най-цветущите си периоди, когато биват интегрирани в състава на Римската империя. Доказват го преди всичко археологическите паметници. Това е периодът от античността, който е оставил повсеместно най-впечатляващи и внушителни паметници на едно трайно благоденствие: римските градове, вилите извън градовете, а и ред други обекти, но най-вече градовете с всичките им мраморни театри, стадиони, бани и други публични сгради, това е време на великолепие, на показен разкош, който говори за значително богатство, както и за стабилност и сигурност. Римската империя дава тази сигурност на всичко включено в нейните граници, а и възможността в продължение на няколко века да се осъществи едно прогресивно икономическо развитие и натрупване, което, разбира се, се е отразило и в социално отношение. Не искам да кажа, че всички са преуспявали и са били богати. Социалното разслоение остава – има роби, има бедни, има и зависимо население, но и навсякъде има една многобройна процъфтяваща и преуспяваща, местна в частност, върхушка, тъй като има и голямо движение на население в рамките на империята. Има тракийци, които, особено като войници, се разселват из цялата империя; в Тракия пък се заселват много малоазийци, италийци и други, но като цяло основната част си остава местното тракийско население. Има достатъчно изрични и добри сведения за ситуацията на тракийската върхушка. В голяма степен това е старата тракийска аристокрация, която лесно се приспособява и която римляните приобщават и на която се опират. Това е разумното управление, когато някой завладее нещо – не да изтреби всички или да се опитва да ги зароби и подчини, а да се опре на тях самите. Така прави Филип, когато завладява Балканите. Той завладява Одриското царство, но оставя одриската аристокрация и се обляга на нея. Вярно е, че той създава няколко македонски военни колонии във вътрешността на Тракия, но както изглежда използва основно тракийската аристокрация. И ние виждаме тази тракийска аристокрация в армията на Александър по време на походите на Изток, където някои от предводителите на тракийците са назначавани за управители в новозавладените земи. Един Ситалк например, командващ голяма тракийска военна част, е оставен от Александър за управител на една от сатрапиите в Азия. Впоследствие той е обезглавен от Александър, тъй като не управлявал както трябва, но същественото в тези сведения е съхранената под македонска власт роля на местната тракийска върхушка.

Как изглеждат нещата в наше време и как биха изглеждали перспективите за бъдещето? Ако изходим от това, че Балканите са били донякъде силни и процъфтяващи, когато са били в някаква степен обединени, и че когато са били разединени, което е по-честия случай в древността, не са били особено добре, ми се струва, че перспективите на Европейския съюз са добри перспективи за Балканите. Той премахва най-драстичните противоречия между балканските държави. Но аз не съм оптимист за това, че Балканите лесно и бързо ще бъдат интегрирани в Европейския съюз. Взимайки предвид Западните Балкани с натрупалите се през последните десетилетия проблеми, а и натрупаните като че ли в самия Европейски съюз опасения и съпротива срещу продължаващата интеграция на нови държави-членки, ми се струва, че малко трудно ще видим не толкова усмирените и не толкова проспериращи страни от Западните Балкани да бъдат също като нас интегрирани в Европейския съюз. Никой от нас не знае всъщност какво ще се случи със самия Европейски съюз дори и в сегашните му граници и измерения. Напоследък пак се говори за две групи, за две скорости, а други, като англичаните, които пък решиха да се отделят, навеждат на мрачни прогнози, че Европейският съюз изобщо ще се разпадне, което реално не е невъзможно. От гледна точка на Балканите и на нашите български интереси, обединението е очевидно добрата перспектива за развитие за в бъдеще.